Отвътре навън
А казвахме си “Няма да го бъде -
живот насила сляпо да повторим
напред с глава мечтите си ще сбъднем,
и чудо, и добро едно на ден ще сторим!”
И някак капка подир капка разпиля се
времето, тогава сякаш безпределно
от ден на ден по-малко смях се,
вълните, лутайки се, гонех, но безцелно.
А сърцето - о, аз него натроших го,
по чужди порти тропах, залъци оставях,
раздавах, но парче запазих, скрих го,
притихвайки, за теб да не забравям.
И ако чуваш ме, навярно съм успяла
да вдигна тежки длани от земята,
да облека надеждата си снежно-бяла
да коленича, вслушвайки се в тишината.
В тишината, а пък там бе ти,
глас крехък, весел и умерен, и безгрижен,
улисан в спомените нежно ми шептиш
дете, без теб у мен аз себе си не виждам.
© Петя Маркова All rights reserved.
