Парижка (п)есен

Животът е дъга със сиви очертания.

И дните пазят нейните контури.

В небето нощно скрити са послания

под звездните искрящи абажури.

Ала на сцената все пак се спуска тихо

завесата след всяко представление.

Смъртта играе в него главна роля

и спъва всеки опит за спасение.

Души обречени висят над бездна черна.

И страх ги е да се огледат в нея.

Обаче зърне ли ги малко по-отвътре,

светецът друга песен ще запее.

Тогава пропастта ще им е някак плитка

и търдата земя ще е постеля мека.

А сладостта от чуждото страдание

не се побира в песни за човека.