Патето Преслав вчера се излюпи,
днес на мама Сиси вече то се цупи,
трудно се ядяли твърди семенца,
червейче да клъвне искало сега.
Мама Сиси жално вдига рамене:
– Зима е навън и ще се яде,
само туй, което имаме в запас.
А Преслав си каза:
– Голям станах аз
и сега от тук набързо ще избягам
там, където червей за обяд предлагат.
Към двора се шмугна, скришом, през вратата
и направо хвана пътя за гората.
Горската пътека клъвка той безспир,
но следи от червей даже не намира.
Вечер бързо идва, слънцето се скрива,
а Преслав не знае накъде отива.
Не само това, а става и студено.
– А очите страшни, дето гледат мене,
там, зад храсталака… – Преславчо проплака.
– Май да хапне пате някой звяр тук чака!
Препусна уплашен, със крачета малки.
Спъна се и падна. И заплака жалко.
– Ах, какво се случи с моето юначе?!?
Тича мама Сиси, чула го да плаче.
Гушка и разпитва, за звяра голям
той й заразказва. Ех, засмя се мама:
– Мили ми Преславчо, не си бил в гората,
а си изпотъпкал на баба цветята,
дето есента прибра ги на балкона,
че да не измръзнат. А звяра огромен –
зад оназ саксия, мързелив, домашен
котарак се крие. Погледа му страшен,
но с патета малки той не се храни,
храна от консерви хапва си само.
Мама и Преслав на топло се прибраха,
и със семенца напълниха стомаха.

09.01.2019г.
гр. Сопот