Паяк златни измислици мята
Тръпнат жици, очакващи бели,
лястовици от дългия път.
Син южняк в дъгоцветни недели,
буди пъпките, да разцъфтят.
С облак бял ще поръби небето,
розов цвят над града ще вали
и ще бъде неделя, додето,
сивотата светът преболи.
Ще погалят болника лъчите,
извор вярата – жива вода,
с две дечица от обич умити,
ще прогони и смърт беда.
Плахо пак ще надникне тревата,
на небето под синия шал.
Ще изгрее Луната, когато,
шарен смок е под камък заспал.
Ще прошепне без глас, на зефира,
стих изписан по звездния прах.
За надеждата – тя не умира,
ситни бисери – обич и смях,
ще събудят заспалата нива,
първи листчета – стари лози...
Пролетта, като вино опива,
сок по тръпни филизи пълзи.
Паяк златни измислици мята,
хваща трелите, в птичия зов
Пролет моя, върни се когато,
този свят е готов за любов...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
