Пепел от самозаблуда
Когато ми свършат цигарите
и се усъмня какво усещам към теб,
отварям си книгите стари,
дето листа детелинени скрити са за късмет.
Между пръстите стривам ги нежно
и завивам в любовен куплет.
Запушвам с очи премрежени
с надеждата помежду ни всичко да е наред.
Като пепел се рони самозаблудата,
че съм мъничко влюбен
и в плен на онази полуда.
Тръпна пред гласа ти възбудено,
за да чуя безфилтерно изумен:
„За малко интереса събуди ми,
но нещо вече издими и в мен!
Кашлям от твойта амнезия,
капе цветът ми, онзи, зеления,
а може би бе за теб отреден!”
© Милко Христов All rights reserved.
