Песен за художника

В сумрака на едно ателие

всичко е така замряло,

стативът сякаш е дете

в прегръдките на майка си

заспало.

Но ето слънцето се появява

и отваря се врата,

всичко в багри засиява

като облак от цветя.

Хилядите цветове преливат

във букет от светлина,

ала четките в ъгъла се свиват

далеч от белите платна.

Художникът пристъпва бавно

с палитра във ръка,

силуетът му се вписва плавно

в тази приказна дъга.

В ателието става чудо,

четката усмихва се сега,

художникът я взема услужливо

и я потапя в слитък светлина.

Платното бързо се покрива

с прекрасни цветове,

душата си с боите слива,

за да разкрие нови светове.

Ето, че нощта настъпва,

вече няма светлина,

но картината не и отстъпва

със своята неземна красота.

Художникът си тръгва уморен,

но с опияняващото чувство,

че слънчев лъч е сътворен

от човешкото изкуство.