Пияници
И пием, и пеем под тежката сива
мъгла, зад която небето се свива.
Пресилено, гръмко, напук на съдбата,
пришита със въглищночерна подплата.
"Ела, целуни ме! - шишето ми шепне -
Приемаш, приемаш съдба достолепна!
След мене ще бъдеш когото поискаш,
далече от собствени съвести ниски!
Ела! Поеми ме! Вдигни ме отдолу!
Ела! Направи го, не искам парола!
Не се тревожи за каквото ще става -
ще бъде изтрито в мъглива забрава!
Жена и деца - за това ли се сети?
Но те са отдавна в съня си заети!
Услуга им правиш, далече стоейки
от тях и от техните "трезви разсейки"!
Ела! Позволи ми - все още те моля! -
да взема контрола над твоята воля!
Ела! Във ръцете ти крехки вземи ме
и тихо мисли си за моето име!"
Небето тъмнее, мъглата се пръсва,
луната изгрява, с лъчите й лъсват
червени лица на пияници бели
с усмивки и спомени зле омъглели...
© Николай Петров All rights reserved. ✍️ No AI Used