Пиедестали разни...
ПИЕДЕСТАЛИ РАЗНИ...
Защо ли хората един на друг се мазнят,
защо ли се усмихват те насила?
Хвалебствия, пиедестали разни
за противните им те издигат.
От страх ли? Вероятно...
да не би със същото да им отвърнат
и сетне ужаса е... необятен,
ами, ако ме целунат и прегърнат?!...
Така оплетени във собствените грешки,
изгубени във свойто лицемерие,
облечени в ласкателните дрешки,
опитваме се да внушим доверие...
Но, сами на себе си не вярваме
в очакване - поредните ласкателства,
и като слепи тъмното обарваме,
нечесни, а боим се от предателства.
И, ако се възправиш срещу нечия некадърност,
и с презрение повдигнеш веждата,
ще кажат някои: "О, дързост,
недей, убиваш му надеждата!..."
Ами, ако надеждата отдавна в него мъртва е?!
Ами, ако никога не я е имало?!
Колкото да сучеш и увърташ,
тя, все едно... ще си остане минало...
© Валентин Желязков All rights reserved.
