Вървя, а стъпките ми оставят
невидими за очите следи,
за да може отново по нишката
утре тялото да върви.
И да гледа
усмихнатите тъжни лица,
(или пък обратното беше?)
И да се надява да са щастливи
тези сърца (които ги носят).
..Да слуша,
хорските смесени гласове,
молейки се да не съществуват,
прокрадващите се в тях бесове.
Да долавя -
разпростряната, стелещата се
до периферията на света
човешка действителност,
в която нерядко между душа и душа
има огромна, непреодолима
и вечна стена.
И уморено...
...вечерта да се прибира,
да застава под звездите,
чакайки пристигането на Луната,
хванала горчивата си участ за ръка,
да раздава от лъчите,
носещи усещане за странна
и самотна някак топлина..
Да раздава.. само на безсънните
и лудите.
© Диана All rights reserved.