Писмо
Писмо
=====
И времето не помни, затова
ти пиша. Да не би да ме забравиш.
Душата залинява без слова,
в които да усети, че е равна...
Сънувам, че садиш поле от дъжд
и в капките отглеждаш теменуги.
А аз поисках всичко наведнъж,
но всичко що дари ми беше друго:
и думите, прозрачни от сълзи,
и песните, приличащи на рани,
въжето, дето в мрака ми виси,
над люлката, в която съм люляна,
и изгрева на мокрите пера,
и слънцето на зимните ботуши,
дръвчетата – пораснала гора,
в която тишината още слушам...
И някъде, на края на света,
когато ме посрещнеш, ще попитам:
— Познала ли съм вече любовта,
щом мога да я пусна да отлитне?!
Цвета Иванова
© Цвета Иванова All rights reserved.
