Писмо до моята приятелка
Тази вечер е някаква ничия.
Няма дъх, нито трепет, крила.
Всички други подобни различия,
просто секват, ей тъй във нощта.
Тази вечер, мила приятелко,
бих ти писала дълги писма,
ала знаеш, че съвсем е логично,
щом обземе ме черна тъга.
Във юмрук стискам здраво ръцете,
да не драскат стъклата ми,
че отдавна ги нямам крилете
и не ги нося на рамената си.
Стискам здраво и зъбите.
Думи тъжни да не огласят
листи бели под дланите,
а пък те да те притеснят.
И очите, ах очите си, как ги притискам,
а те, като две реки все текат.
Докога, докога, ще прикривам
самоти, що до горест болят...
И все повече и силно от всякога,
съм самотна и тъжна душа,
а тъгата като капки разпръсква
своите сиви нюанси в нощта.
Вече нищо не чакам, не искам.
Уморих се и силна да бъда.
Никой мен не обича и стискам
свойто свито сърце, да не лудна.
Телефона изключих, заключих вратите.
И дано във вълшебните блянове
пак дочуя на конете цвиленето
и на козлетата звънките чанове.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
!!
