Писмо до втората ми майка
Аз съм малко дете, но ме сграбчи тъгата голяма.
Не очаквам подарък, дори на рождения ден.
Нямам спомен, единствено снимка на татко и мама
и добре, че не помня как лоша съдба ги отне.
Много лелки и чичковци идваха с блага усмивка
и ме вземаха вкъщи да пробват, какво – не разбрах.
Даже чух, че съм с труден характер, не пасвам на никой.
Докога ще ме връщате? – тъжен, наум им крещях.
А една възпитателка, дето и мен възпитава,
ме упреква, че бил съм наивен. Сърдит съм, сърдит,
че ми казва: Напълно излишно е да се надяваш!
Тези думи направо запалват ме като кибрит.
Но повярвай – послушен съм. Даже когато шамарът
ме опърли по бузата, свеждам надолу глава.
Плача скришом. В леглото се чувствам далеч от кошмара,
който пак ме намира и влиза в съня след това.
Нощем снимката стискам, но чакам ръце да разтвориш,
да ме вземеш в прегръдка и майка да станеш на мен.
Щом попиташ на колко години съм, ще се престоря,
че съм малко момче. И от болка не съм състарен.
© Мария Панайотова All rights reserved.
