Плачът на гайдата
Чух самотна гайда - плачеше
сред мъглив и влажен полумрак,
и жена безлика бавно крачеше,
сред тревите мокри, пак и пак!
Бяла и изпъната – прекрасна,
вятър хладен блъска я в челото.
А напъпващия ден, прехласнат,
спря се, онемял на хоризонта.
Плахо слънце тихичко огрява
бледото изтръпнало лице.
Засветля, но тъмно си остава
в нейното измръзнало сърце.
Пропаст черна зее и в душата,
и примамва я с любовен шепот
като дим, въздишка непризната
да потъне преболяла в нея!
© Катя All rights reserved.
