По Божие подобие, но в кал.
Природата ли, Бог ли? Аз не зная.
Едно и също ли, или са поотделно?
Светът не се замисля и нехае,
а вярата прилича на отшелник...
Какво ли вдъхновение са имали,
какви ли пък ръце - да сътворяват?
Безкрайни ли са чувствата изпитвали,
че давали живот, все още дават...
Или това е просто биология,
а може би клише от памтивека -
как всичко е Библейска митология,
събрала страховете на човека...
И как да обясня необяснимото,
аз - носейки във гените си кал,
вода от океана на всемѝра
за мойта пръст, подгизнала в печал...
Дървото ми дали ще се разлисти,
щом ровя се в дълбокото - до корена?
Дали ще има кой да ме измисли,
ако не бях играл в житейската си роля?
Ще се намери ли от нейде съхранител,
след вечния покой на мойте бдения -
да пази всеки стих, като учител
за нелитературни поколения...
А аз ще се учудвам на живота,
ще питам Господ, майката Природа -
с какво са ми замесили тестото,
щом никога не втасвам като хората?
Но знам, че до последния си дъх,
във мене любовта ще бъде жива,
досущ като човека Божи - пръв,
реброто бих си дал, за да я има.
Заблудата, че всичко ни е даром
граничи с безхаберие и лудост.
Припомням - щом от кал са ни създали,
не бива да не вярваме на чудото...
©тихопат.
Данаил Антонов
06.08.2024
© Данаил Антонов All rights reserved.
