По мярка ми е само лудостта
По мярка ми е само лудостта
да хвана облак, да нахраня цвете,
да мина през дълбоката вода,
отпивайки живот от бесовете й.
Да пусна вятър в кротките коси,
с очи да отговоря на моретата,
вълна когато иска да заспи
в двореца омагьосан на сърцето ми.
В ума ми пърхат птиците - ята,
отлитат и долитат нежни песни,
с които по дърветата гнездят
въпросите с хиляда неизвестни.
В извивките на тихата трева,
приседнала до бръмбарче и мравчица,
на слънцето усмивката дължа,
а сенките ми гладни и безгласни са.
Не ги нахраних, за да не боли,
когато се отричат от смеха ми
и нека лудостта ми продължи,
а друг да вее бялото си знаме.
