По острието на везната
По острието на везната
-------
Добре ме виж! На тази ли приличам,
която като мълния посече?
И живата ми плът, подобно хищник,
прекърши - и гръбнак, и голи прешлени.
Аз още стържа грапавата кожа
на страх и ужас - стигми по лицето.
Но жива съм - от феникс по-възможна -
от дъното на ада. До небето.
И плака Господ с мен, ви в мрака нощем.
Но светех аз - със болката пораснах -
живот е - за обичане и прошка,
а прошката - по-тежка от омразата.
Но явно боледувам от наивност
да кърпя сляпа вяра, потрошена -
човекът изначално е кодиран
добър... И оцелявах тъй. До вчера.
Добре ме виж! Днес няма да съм същата!
Познавам по очите ти изстинали -
пак, в плен на свойто его вездесъщо,
край мен студенокръвно ще подминеш.
Навярно спиш добре. Сънуваш в цветно.
Приспал си съвестта си даже, виждам.
А знаеш ли какво е ръб на бездна?
На колко от земята са очите ти?
Изгубих ли от гняв способността си
човек да различа в коруба суха?
Защо очаквам простичкото "Как си?"
Обратно на човечност е... бездушие.
Носи си кръста! Има кой да съди!
Не ме мисли - аз няма да съм вечна,
че гнет за смъртни е Венецът трънен -
разпадна се везната ми сърдечна.
И вече разум - малко зрънце - стискам.
А вярата ми силно се изтърка.
Да ти прощава който господ иска,
че Моят - да е мъдър - се побърка.
-------------------
© Светла Илиева All rights reserved.
