По повод годишнина...
Трудна за обичане съм. Много.
Буря насред върло юлско лято.
Сняг насред раззеленена пролет.
Вихър и вулкан. Нечакан вятър.
Както появявам се внезапно,
после пак внезапно си отивам.
Като звездопад във време лятно.
Като послевкус от пивко вино.
Празнична заря, тържествен залп съм.
После съм реки по тротоари.
Искрена до болка, твърде пряма.
Много силно знам и силно вярвам.
Често пъти като земетръс съм
осма степен (скàла най-сърдечна).
Обикалям временно и пръстно,
а ме теглят все нещата вечни...
Трудна. Но дори не си представях
някой да не бъде като мене
с бързострелен мерник, бурен вятър –
питомен, разумен и умерен.
Даже не разбрах кога бе всичко
(как, като заета бях на скорост!):
точно мене точно той обича
досега, „завинаги“ в живота!
Той пък – с поглед нежен, благ, памучен
и с душа копринено-абстрактна.
Той обича силно. Няма друго.
И животът песен е. Антракт е.
Тъй неоснователно (в чудеж съм!),
Господ точно този мъж ми даде:
именно на мене – труден жребий.
(А дали и мен на него даде?)
И доколко устремът ми цветен
в мирния му делник се преплете...
А отлитнаха летата – девет,
точно както деветте куплета.
Той е мъж, за обич лесен. Питам:
днес наградата му с мен каква е?
Може би, че... в качество на вихър
цял живот на негова страна съм.
© Ивелина Стойкова All rights reserved.
