По пътя
ПО ПЪТЯ
На стоп пътувам през живота.
Без разписание.
По моя път.
Понякога намирах спътник.
Понякога за дълго спирах някъде.
Последната ми спирка беше поща.
Боядисана в оранжево.
Спрях за малко, пуснах няколко писма.
Стори ми се там, че някой чака мен.
Поредно недоразумение.
Оказа се - бил пощальонът.
А през нощта,
нападнаха ме някакви маскирани.
На ударите им отвръщах хаотично.
Беше нощ.
Не виждах в тъмното.
Удряха мръснишки в гръб.
Бяха много срещу сам.
Естествено - набиха ме.
Улучиха врабчето
на топло скрито
под палтото ми отляво.
След битката закърпих раните.
Превързах си петата ахилесова на вярата.
Събрах парчетата
от счупеното в боя огледало.
Скътах ги - безброй блестящи стъкълца.
Слънчевите зайчета в очите им
ще ме усмихват в тъжни дни.
Събрах перцата от врабчето,
с което някога политах
и поглеждах на света отгоре.
И с раница на гръб
по пътя пак куцукам.
На стоп.
По моя път.
Понякога сълзите бърша със ръкав,
понякога си свиркам весело.
Често в тъмното се вижда слабо.
Понякога е стръмен и опасен,
или попадам във задънено.
Понякога вися над пропасти.
Но никога не губя себе си.
И крехката надежда,
че някъде ще го застигна.
Оня, който ще поиска да разлисти
книгата, която писах във душата си.
Ще я чете по пътя ни нататък.
И без страх ще ми отвори
дверите към своя светъл свят.
Ще е достатъчно висок да може
и себе си отгоре да погледне.
И силен, за да спре ръката,
преди със нея да удари.
Захапката му ще е здрава
не за да откъсне плът,
а да спре езика му,
преди да каже тежки думи.
С палто, достатъчно широко
и аз под него да се сгуша.
Когато ризата му разкопчея,
до гърдите ще намеря скрито
не змийче, а цвете,
изсъхнало от топлината на сърцето,
очаквало последната любов.
Може би ще ме прегърне...
Може би ще се притисна плахо...
Две сърца самотни,
открили се по пътя.
Може би ще продължиме заедно
и в циганското лято
ще се радваме на залеза,
а после заедно ще срещнем
много изгреви.
Със раница на гръб.
На стоп пътувам пак.
По моя път.
© Даша All rights reserved.
