Побъркана
Каквото, а и както да ми кажете,
от сутринта ушите ми заглъхнали,
пищят, не чувам. Облаците даже те,
на топличко в очите са се пъхнали.
Деца оплаквам. Висват по оградите
и искам да са мои, искам. Всичките.
Наужким зад усмивките си страдате,
аз здраво в зъби стискам си душичката.
А тя ми ги избива. И усмихната,
в пореден стих редя камара камъни.
Когато до мъжете си притихнете,
аз хуквам вън, побъркана от нямане.
Все някой заклатушкал се сред тъмното,
ще каже: — Блудна, накъде е тръгнала?
Не се трудете с мене да осъмнете,
самата камък, вече съм обръгнала...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
