Под лунното дуло
Разменихме си стъпки и жар
и пледирахме, че сме невръстни,
пренаехме животът зидар,
да зазида и кривите пръсти.
Аз съм сигурна – пази нишан
върху горната устна сърцето
и от белези стана пишман –
с тежки случаи все е заето,
но сега преминават транзит.
Покрай времето бях кебапчия,
то изпича от всички страни
със очите на ловък джебчия.
Всеки огън оставя ни прах
и с причина изтупват те в рая.
Трудно схващам и пак не разбрах
срещу лунната цев ли е краят?
© Красимира Чакърова All rights reserved.
