ПОДХЛЪЗВАНЕ
В разкаляния мокър сняг
ръката ми държеше.
Подхлъзвах се, но после пак
опора ти ми беше.
Залитах, но с капчуков смях
към тебе се притисках.
Зад нас вървеше моят страх
и тихичко се кискаше.
Че ледена пързалка бе
не пътят с клопки тъмни,
а мисълта ми за небе
и пролетно разсъмване.
© Мария Панайотова All rights reserved.
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
