Подир дъжд качулка
В ума си мъкна две торби
познати всекиму, насъщни:
ще бъде ли, или ще е не би
в цветя и рози сладък къшей.
Тежат, нали са божи дар?
Щом имам ги и мен ме има.
Така твърди животът стар
и струпва праведната рима,
а тя превръща се в стена,
в която удрям си главата.
Омекват някак двете колена
и ме стоварват на земята.
Усещам как бучи кръвта,
въздигайки поредната цицина:
“Сърцето знае всичко за скръбта,
умът я оправдава без причина”.
Да бях поспрял! Не бих умрял,
ей тъй, съвсем наполовина.
Светът е оцелял защото се е смял,
но аз ще се посмея - догодина.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Тук също искам да благодаря на онези, които разбраха иронията (сарказма)
-
Веси, всеки от нас е герой на своето усещане за време и си мисли, че светът все някога ще му позволи да живее както на него му се иска. И се стига до "подир дъжд качулка". Благодаря Ти за добрите думи и пожелания.
-
Оригинален поглед върху темата за смеха. Не те заболява корема от смях, но те кара да се замислиш. Поздрави и успех!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
