Подир дъжд качулка
В ума си мъкна две торби
познати всекиму, насъщни:
ще бъде ли, или ще е не би
в цветя и рози сладък къшей.
Тежат, нали са божи дар?
Щом имам ги и мен ме има.
Така твърди животът стар
и струпва праведната рима,
а тя превръща се в стена,
в която удрям си главата.
Омекват някак двете колена
и ме стоварват на земята.
Усещам как бучи кръвта,
въздигайки поредната цицина:
“Сърцето знае всичко за скръбта,
умът я оправдава без причина”.
Да бях поспрял! Не бих умрял,
ей тъй, съвсем наполовина.
Светът е оцелял защото се е смял,
но аз ще се посмея - догодина.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
