Подранило
Навън януари е много зает,
врабчета лови и ги пуска.
Край него са котета, хишници. Пет,
умилкват се – чакат закуска.
Не знаят, че той за любов закопнял,
перцата на птичките роши.
Ще плаче, ще стане снежецът на кал,
но котки това са – гавроши.
И гледат врабчетата с хищни очи,
отлита поредния залък.
Прикрит зад оградата Сечко мълчи,
от просено зрънце по-малък.
Той знае, че смело разтворило цвят
кокиче си търси причина,
за слънце и пролет, но още висят,
дантели от лед по комина.
А някакъв странник, отде ли се взе?
Целуна в миг храброто цвете.
В драскулки от мънички птичи нозе,
поемата зимна прочете.
Напук на гълчава, мяукане, студ,
приседна на прага с цигара,
той както януари е мъничко луд,
поет е, душата му – стара,
по котешки покрив, стреха и олук
катери тя, търси простори...
И пролет сънувана вече е тук –
в стиха му бърбори, бърбори...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
