Поезия така не може да се пише!...
Е, не!... Така не може да се пише
и нещо свястно да се сътвори!...
Когато мисля в стихове, не дишам
и котката смущава ме дори.
Завършвам днес лирическа поема
след седмици на откровен терор...
Тя, мойта, ни предава, ни приема
и все гълчи ме, от какъв ли зор?
Ми вижте: Пиша ударната строфа –
разрошен, блед и малко във несвяст
и влиза тя... А във ръцете – с кофа...
Започва да ми дудне с нисък глас:
"В мазето слез, че зелето мирише!...
Не става нищо, вече е боклук!
Какво тук само дращиш, пишеш?...
А за обяда ще ми трябва лук!..."
Помислих си да взема тая кофа
и да замахна... че веднъж, че дваж!...
Но ще погине паметната строфа!
Със сигурност ще трябва и кураж!
Та как да пиша после, мили братя?
Избяга надалече оня миг...
И Музата си вдигна чукалàта...
Загива, може би, един лирик...
© Роберт All rights reserved.
