Погача
От памет натежава всеки клас,
изпие ли до дъно дъждовете,
и мислите, неказани на глас,
стъблото му към корените свеждат.
Без думи песента си е запял
жътварят и в прегръдката си силна
богатството до зъ́рно е събрал.
А зъ́рното – с очи да го помилваш!
Два камъка, притиснати от сласт,
не бъдеще, а миналото раждат.
Попадне ли в условната им власт,
по-бяло е брашното, но от жажда.
От волята на малките ръце
прашинките се сливат, и в покоя,
поели сол, водата, и сърце,
сънуват неотрязани ръкойки.
Огнище ли е? Ад ли е? Какво?
Сто дявола жаравата разравят,
но стихващ е зловещият им вой –
пред хляба и човекът се смалява.
Молитвата ще каже някой стар –
за прошката, за вечерите бъдни.
Животът ни е истинският дар,
и ставаме от себе си по-мъдри.
И вярваме в онази доброта,
събрала обич в златната погача,
едната ни надеждица е там,
в отблясъка на вехтото петаче.
© Петя Павлова All rights reserved.
