Погубена душа
Спомени по теб ме преследват всеки ден,
като бушуващо море беснеят.
Нито изцелена рана -
остана ли още нещо да кажеш?
Повяхвам по малко окован,
чезна, но това е без значение.
Сега искри самотно, изгорено вдъхновение,
неистово жадуващо за отмъщение;
стопи се сляпата вярност,
пропита от горчивата горест.
Ела, обгради ме с твоето изящество,
потопи ме в нежно могъщество;
притегли ме в прегръдката ти пламенна,
накарай ме да се възпламеня.
Нека жаравата от твоите устни ме прореже,
да заличи дълбокия ми позор...
Преди зората беше -
чух, изкусително шептеше,
със съжаление в мен се взираше -
защо за разкаяние ме молиш?
А птиците навън тревожно писукат,
сякаш погубена душа да призоват,
да грабнат моите останки,
надалеч да отлетят...
И неспокойната ми душа
вече копнее да умре,
безумно търси вселение
в кървавочервените небеса.
С нарастващо вълнение
страстта бликаше -
безмълвно кървеше...
© Звездно Небе All rights reserved.
