Поколения: монолог
Съдби, съдба и карма... Само времето минава.
Неумолимо , непреклонно - не прощава.
Уж млад си - покоряваш върхове,
след време, ето ти причини две:
умора, пак умора и обезсърчение,
преследвани от идно поколение,
препускаме в галоп (с изхабените стави)
на късите дистанции...
И сякаш сме последни след троянците.
Тук там болежка и забравено лице и име,
- Ммм, наборе, ми хайде помогни ми,
подсети ме?...
Тежи! - и на дедите ни тежало е
на времето безмилостното наметало,
неумолимо, неизбежно,
посипващо със сняг главите нежно...
Но вие сте напред във времето,
лишени и от наше и от на дедите бремето!
Изисквате, но не давате,
уроци тежки не прощавате!
Не сте виновни вие - това създадохме!
А мислехме преди, съчувствахме, прощавахме...
Вие идвате с послание - бита карта сме,
не сме за състезание, и да, наказвате ни с порицание.
Съдби и карми, и отново времето неумолимо.
Ти ще пораснеш и необратимо
ще си родител и учител строг
на тези (твоите родители) , които вече нямат срок.
( за ползватели - чете се бавно и уморено ) :)
© Марина Късметлийска All rights reserved.
