Аз вече бях.
Преброждах неми улици.
Достатъчно горях.
Изправях се пред дулото
на празни обещания –
аз бях желание.
Аз вече съм.
Притихнало сломена.
Живея в сивосън,
в реалност подменена.
Не чакам изкупление –
аз съм смирение.
Ще бъда ли, не знам.
Ще бъда ли, което исках.
Белее в парка храм.
Чрез огъня пречистена,
с масло в светилника догарящ –
ще бъда вяра.
18.01.2017
© Мария Димитрова All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
