Полунощни гости

Издъхна във алени пръски деня,

по небето разля се мастилно петно

и ето с убийство роди се нощта –

изчадие древно, безмилостно, зло.

Леден вятър посече тревите

и с жален писък стаи се в листата,

но ето сред мрака изгряха звездите

и плахо проблесна луната.

Нейде долу в града полунощния час

отброи звън камбанен и после замря,

а далеч върховете среднощната власт

възвестиха навред с тишина.

Но ето гората притихна в уплаха,

из нейните дебри изви се мъгла.

Две сенки пълзяха към вехтата стряха

с безплътни неземни тела.

А той лежеше във малката хижа,

сънят не спохождаше морни очи.

Пак беше измъчван от болка и грижа

и виждаше низ от отминали дни.

Внезапно изтръгнат от мислите тежки,

той вдигна глава уморен,

че беше дочул гласове нечовешки

да дирят духа му сломен.

И ето единият глас заговори

изпълнен със вино и мед,

и сладост, и волни безкрайни простори,

и блянове ярки безчет:

„Стани, простосмъртни, ела

във моето царство на радост и страст!

В краката ти аз ще положа света,

ще ти дам безграничната Власт.

Ще направя от тебе аз бог-господар

и всеки покорно ще скланя глава.

Аз за душата най-ценния дар

ще ти дам – ще ти дам свобода.

Едничко ще искам от теб във отплата –

в забрава обвий честността.

Дългът, доблестта, що грозят ти душата,

предай ми и твой е света!“

Тук внезапно намеси се вторият глас,

безпощадно студен кат железни окови,

без капка съблазън, без ласка и сласт,

занарежда той думи сурови:

„Ела, простосмъртни, при мене ела,

предай ми ти своите светли мечти

и тогава, помни, ще ти дам радостта

от честния труд и от морните дни.

Тогаз във света ще оставиш следа –

плода на своите честни ръце.

На тебе во веки безсмъртен духа

ще живее във малкото детско сърце.

Цената, сам виждаш, ще бъде висока –

желая аз твоите младост и плам,

но ти не наричай ме мене жестока.

Властта над смъртта е подарък голям.“

Тъй стаени под вехтата стряха

те мамеха младата смъртна душа,

за блянове, мъдрост и мощ ѝ шептяха,

а плахо на изток проблесна искра.

И ето напусна той твърдото ложе,

пристъпи сред нова зора,

с усмивка, спокоен, ръка той предложи

на двете безсмъртни тела.

И каза с глас силен: „Простете,

дори проклет аз да бъда во век,

не ще избера аз една, а и двете,

избирам, защото… съм просто човек!“