Сепна се зората,
забравила се бе
и на слънчо във главата,
комай мъгла да е.
Скокнаха лъчите,
подгониха нощта,
ех, че олелия стана,
още от зарана.
Кой, каквото хвана,
хукна си на смяна,
а петелът от стобора,
клюмаше към двора.
Дали да запее,
събуждайки света
или пак да си подреме,
сънувайки жита.
Брех, че светло стана,
пропуква се деня,
всичко се засуетява,
пак живна таз земя.
© Пепи Оджакова All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
Усмихваш!