Сепна се зората,
забравила се бе
и на слънчо във главата,
комай мъгла да е.
Скокнаха лъчите,
подгониха нощта,
ех, че олелия стана,
още от зарана.
Кой, каквото хвана,
хукна си на смяна,
а петелът от стобора,
клюмаше към двора.
Дали да запее,
събуждайки света
или пак да си подреме,
сънувайки жита.
Брех, че светло стана,
пропуква се деня,
всичко се засуетява,
пак живна таз земя.
© Пепи Оджакова All rights reserved.
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
Усмихваш!