Понякога ме вика самотата –
нечуто, ненадейно, настойчùво.
Отваря ми внимателно вратата
към таен път и към огнище живо.
На пламъка му бързам да се сгрея,
да вдъхна мириса на съчки гнили,
в дима безпаметно да се зарея –
свободна и щастлива до безсилие.
И да забравя злобата на дните,
случайните, преодолими грешки,
несбъдването тъжно на мечтите,
нещастията и беса човешки. ...