Понякога
Понякога във мен валят порои
и никога не мога да ги спра.
И десни, леви - хиляди завои...
Зад всеки се усмихва есента.
Аз карам лудо своята каляска,
изплетена от спомен и надежда.
Лакеят ми е скитник със фуражка,
направена от паякова мрежа.
Ръцете ми са клони на топола
и вплитам вейки в хоризонта ясен.
След вятъра летя щастливо гола
към лунния безкрай сребрист, прекрасен.
Очите ми са бездни към безкрая,
към плачещите сенки на гората.
Там в партията си шах ще разиграя
безброй акорди и една соната.
Косите ми са огън и жарава,
със тях си паля клечки от кибрита
и в тъмното рисувам до забрава
една любов със морска сол пропита.
Душата ми - кутия на Пандора -
какво ли в нея още се намира?
Един безумец влязъл във затвора
на лудостта... И дяволска секира.
Понякога във мене веят бури
и никога не мога да ги спра.
Морето спи и в него - шамандури,
една усмивка и една сълза...
© Кристина All rights reserved.
И, sokrat, не се бях замисляла, но всъщност наистина се усеща тъга... Но така се чувствам... понякога 
