Понякога
В подребрието на телесната обител,
обгрижван от едни, от други поруган,
низвергнат и въздиган от бедите,
посреща същността ми малък храм.
Не ходя в него прошка да измоля,
или пък да поискам мъст за друг,
потъпквайки с разплакваната воля
поуката - урок, поднесена ми тук.
Понякога се скривам зад стените
и затаявам, като в жмичка, своя дъх.
Броя и отбелязвам в стъпките на дните
къде не ми е стигал въздух или дух.
За огън ѝли за да стопля пепелта,
в която кротко сиракува мисълта ми.
Кипи в котлето премълчаната вода
със билките, набрани от земята ми.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
Благодаря, Хари!
