Понякога
Понякога съм ням като секира
и с тишината цепя битието.
Като печурки, спомени събирам,
ала безгъбно всъщност е полето.
Понякога съм стар китайски вятър
и новостите роша само с пръсти.
Готов съм за поредния спектакъл,
в който Дяволът смирено ще се кръсти.
Понякога мълча като прокоба
и отминавам капещи минути.
Защо да изкрещя, сега не мога?
Мълчащите въпроси не са чути.
От шахматно поле, мечтите вехнат
и гонят тръни в мисли и куплети.
Директното, задрасква се директно.
Аз уважавам принципа на двете.
И пада дъжд, под който тишината
като камбана храмова звучи.
Целувките попиват във земята,
за да покълнат новите мечти.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
