Понякога...
Детето си сега приспива
в бебешката люлка с балдахин.
Със сълзи на очи го милва,
че то е дар от нейния любим...
Тя сама ще го отгледа,
всичко нужно ще осигури,
за да помни то с добро баща си -
щастлив да расне скъпият й син.
Далеч е той сега и нивга няма да се върне,
но знае тя, че той ги пази зорко -
там отгоре,
дето гледа ги от небосвода син...
Понякога играе си съдбата -
с любовта, с човешките души,
но не винаги е хубав пътя, дето
всички трябва да вървим.
Отнет й бе мъжът, и бащата на детето,
но това е орисия, дето някой пише от небето.
Няма вече да скърби, че нейната задача смелост иска!
От днес ще се усмихва само, а мъката - в сърцето ще притиска!
© Мартина Кирилова All rights reserved.
