Понякога
Понякога от умора изобщо не ми се живее,
не искам да виждам никого, дори да пея.
Тогава си представям-
ето ме в ковчега,
ще го хвърлят в ямата
и всички бързо ще ме забравят.
Първо ще се съберат за помен,
ще плачат,
после ще пийнат ракия,
след два часа няма да се сещат
защо са заедно и ще се смеят.
А аз ще кръжа наоколо
хладна и етерна,
ще ги чакам да се усвестят
и да не са толкова лежерни.
Че и аз не съм се насмяла,
не съм се напяла,
не съм се натанцувала,
а за нежност жадувана
колко сълзи съм изляла.
Ех, как ми се живее и ми се пее;
добре, че не ми се живее ... само понякога.
© Людмила Игнатова All rights reserved.
