Понякога сънувам...
Понякога сънувам, че съм вятър
и дълго те рисувам сред степта,
нарочил своя порив необятен
за четка от треви и от листа.
Косите ти превръщам на пътеки,
в които ненадейно съм вървял.
Ефирни, и от слънчев лъч по-леки -
на чувствата изплетения шал...
В слуха ти свиря песен, дъх на скитник,
от върхове далечни уморен -
да те погали, без да те попита
дали за теб е нощ, или е ден.
И с топъл зов мечтите си да свие,
тъй както шепа дарове държи -
с една последна есенна стихия,
в която твоят лик да го кръжи,
преди да влезе в топлия ти шатър
с проскърцала в очакване врата...
Понякога сънувам, че съм вятър
и дълго те рисувам сред степта.
(Сбъдната вселена)
© Ясен Ведрин All rights reserved.
