Попей ми за живота
Заглъхнал е гласът ти зад гърдите,
но, моля те, попей ми за тогава,
когато съществуваха мечтите...
Попей ми за живота. Остарявам.
Откакто стана тихо, се разплаках.
Допя ли песента си? Рано млъкна.
Ужасно се смалих, докато чакам,
и бялото в косата ми се вмъкна.
И някак непохватна съм за всичко,
прегърбена под скъсаната дреха.
Заспивам с мисълта да те обичам.
Събуждам се без никаква утеха.
Ти можеш да лекуваш от кошмари,
a aз - да бъда твое огледало...
Позна ли се в очите ми прастари
и в тъмните петна от недоспалост?
Попей ми за последно. С този огън
гласът ти тишината ще разсее.
Ще пазя песента ти - като спомен.
И някой ден след тебе ще я пея.
© Елица Стоянова All rights reserved.
