И мекотата ти се сля с мъглата.
Под капките на есения дъжд,
които пишат по стъклата:
“Отиде си, без думи, изведнъж...”
Било от простото по-просто,
когато правим от тъга – тъга…
Животът ни не е преди и после,
когато го рисуваме сега,
изпадайки в ненужния захлас
на споделено-разделените съдби:
Ти никога не можеш да си аз.
Аз никога не мога да съм ти.