После
Зрее в двора тишина – помня, че е същата,
дето нарисува пътя, а край него – къща.
Драсна в плитките треви с пръсти непохватни
и което бе живяно, върна се обратно.
И което бях изтрила с вкоравени длани,
тънки коренчета пусна, здраво да се хване.
А което бях приспала с песен онемяла,
затрептя като камбана, в бури оцеляла.
Люшна се небето в мен, срути облак стръмен
и повлякоха порои спомени от тъмното.
Зряла тишина отвън вечерта загръща –
първо нарисува мен. После – как се връщаш...
© Христина Мачикян All rights reserved.
