Последен полет
Разнежена... гола
блестяща и жива
трепне... стон е
душата красива!
Дори и лош, аз пак очи затварям
с неговите две, в мен горящи,
и в мислите си скита по света,
но пак в дланите му се събуждам,
когато трепетът заспал е непробудно.
И паднал да е, пак излъчва блясък,
сълзите му са живата вода,
устните му все целуват страстно
и всеки миг незрим е свобода.
Тъгата в шепи даже да прегърне,
отново пътя ще поема,
дори със самота да ме обгърне,
от устните му топлина ще взема.
По-добър едва ли ще е някога,
но с него ставам по-добра
и само с него мога да летя
в един последен полет към смъртта.
© Радка Иванова All rights reserved.
