Последна струна
Стая тъмна, потънала във ретроспекция,
в забравата на някогашния красив живот...
Превърнала се в измислена от лампата проекция,
отразила жълтеникавия и прогнил, олющен под.
А на масата в средата, кротичко приседнал,
стои човек във леко сивкавата, жълта светлина,
и в неистово желание ръката своя е протегнал.
Накъде ли? Може би към своята душа?
Но не! Ръката посяга към бутилката отсреща
и плахо си долива под сянката на восъчната свещ.
На екс изпитото превръща се в сълза гореща,
от пепелището житейско, превърнало се в пещ.
И пак подпряната глава назад в дървения стол...
И мисли хиляди, препускащи през тъмнината...
И в мъглата на разцепения на душата ствол,
замръзва в опален огън на стареца ръката.
Няма вече във нея жизнена и будна сила,
за да хване музикантът цигулката в ръка.
Бутилката, със своето стъкло плътта ранила,
опила го е с партитури от гърмяща светлина.
И тази светлина тихо сега се приближава,
да го поеме в себе се и в изящния си цвят,
а цигулката сама засвирва соната вяла...
Отива си животът от този свят...
А мелодията прелива във все по-красива
и чува се чинел от пръсналото се стъкло.
Душата бавно в последен орхидеен танц се свива,
отброи часовникът последното число.
И свърши се!!... Тишината отново тук царува!
Във малка стая, забравена от целия живот -
цигулка с прекършена последна струна
и бутилка, счупена във дървения под.
© Христо Стоянов All rights reserved.
