Последният замък
Косите ù, косите ù са пясък.
И в сляпото пространство помежду ни
отмерват безпощадно тишината -
часовник на неказаните думи.
Попива в тях надеждата, че мога
отново да ги вдишам с пълни шепи.
Луната ми, залутана пирога,
забива нос във пясъчните преспи.
Във времето назад гребе, сънува
как вдигат грива приливи високи
и няма бряг. Но, боже, как си струва
да се удавиш в бездна тъмноока.
Сега градя последния си замък.
Зазиждам сенки, спомени, години…
От пясък е, любима, не от камък.
Една вълна му трябва. Да го срине.
© Владо All rights reserved.
