Навън дъждът валеше,
светлината скоро бе сломена,
а в ковчега ти лежеше,
тъй както никога студена.
Държах те за ръката ти студена,
не бях готов да ме напуснеш,
ревейки със глава склонена
се молех при мене да се върнеш!
Гледах те и тихо ти говорех,
а ти безмълвно на снимката стоеше
и в неприятни спомени се ровех,
докато навън все така валеше.
© Владимир Ганчев All rights reserved.
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
