Навън дъждът валеше,
светлината скоро бе сломена,
а в ковчега ти лежеше,
тъй както никога студена.
Държах те за ръката ти студена,
не бях готов да ме напуснеш,
ревейки със глава склонена
се молех при мене да се върнеш!
Гледах те и тихо ти говорех,
а ти безмълвно на снимката стоеше
и в неприятни спомени се ровех,
докато навън все така валеше.
© Владимир Ганчев All rights reserved.
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
