Посоки
Понеже съм си дребничка, невзрачна,
а ти до мене - цяла планина,
несигурна по сянката ти крача -
с едно нелепо чувство за вина,
че ти си имаш своята посока,
до облаците стигаш. И отвъд.
Пък аз, задъхана от изнемога,
проклинам този невъзможен път.
Напразно впрегнах и мечти, и воля -
до теб да бъда, в крачка да вървим.
(Не всяка обич ни издига в полет
Понякога и в полета грешим.)
И по-добре - по моята пътечка
да тръгна през поляни и гори.
Там даже в мъничката буболечка
животът може чудо да твори.
Да се похваля сама: този стих получи Трета награда (заедно с "Тази пролет" и "Недоразцъфнала") - в конкурса "20 г0дини "Литературен глас", Стара Загора, 2013 г.
© Елица Ангелова All rights reserved.
