Прочетох хиляди
стихотворения.
Анализирах ги.
Разучавах ги.
Забравях ги
и си казвах:
" Трудно се пише за щастието, но някой ден ще го направя."
И този ден настъпи
през една топла зима
в родилното.
Влезе дядо Стоян
и ме погледна
с най-синъото
в очите си.
Попита ме:
– Защо плачеш?
– От радост. – отвърнах,
а той се усмихна и заплака заедно с мен.
Чак тогава разбрах, че
никога няма да мога
да пиша за щастието.
01.01.18г.
© Силвия Илиева All rights reserved.
.
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
