Тя не знаеше как този пагубен свят се обича,
но обичаше истински. Беше толкова бяла душа
Не разбра и кога от усмихнато,светло момиче
се превърна в пораснала, уморена и тъжна жена.
Тя не знаеше как И полепваше кал по лицето.
Но животът валеше и пътеките бяха реки.
Всяка нишка от слънце прибираше скришом в сърцето,
там разпалваше огън, който тайно в съня да гори.
Беше светло до нея, и топло и толкова тихо.
Семенцата в душата И пуснаха кълн и стебла.
Тя изплете крила от сълзите през нощите скрити,
а пък дните от камъни със неистова сила ора. ...