Посветено
Тя не знаеше как този пагубен свят се обича,
но обичаше истински. Беше толкова бяла душа
Не разбра и кога от усмихнато,светло момиче
се превърна в пораснала, уморена и тъжна жена.
Тя не знаеше как И полепваше кал по лицето.
Но животът валеше и пътеките бяха реки.
Всяка нишка от слънце прибираше скришом в сърцето,
там разпалваше огън, който тайно в съня да гори.
Беше светло до нея, и топло и толкова тихо.
Семенцата в душата И пуснаха кълн и стебла.
Тя изплете крила от сълзите през нощите скрити,
а пък дните от камъни със неистова сила ора.
Изкласиха житата, но от хляба разпръсна трохите,
че ръцете мазолести разтреперани търсиха дом.
От зениците птици отлетяха да дирят стрехите
тъй далече, далече. И тъгата намери подслон.
Не попита защо, но не спря. Но не спря да обича
и душата до бяло я раздаде парче по парче.
А светът покрай нея на библейския ад заприлича...
Но тя стана звезда от едно друго красиво небе.
© Деа All rights reserved.
