Потънал свят
Луната, която огрява във локва,
в ума ми поражда мисъл ненужна,
а в нея видях кораб как пуска котва
над сън, от който не се събуждах.
И сам в раздробените мандри се лутах,
безлюди имения порти разлюшкаха,
и черни коне във полята разпуснати,
оставиха празни конюшните.
И кални магарета шумно ревяха,
във болно хрущене дошло като писък,
нагазил във храстите аз просто чаках,
порязан от жилави мисли.
Но бързо отърсен от моето смущение,
аз тайно дълбах водораслите слузести,
в които греблата лежаха пленени
от стражите - сиви медузи.
И в лодка потеглих с вълните пенливи,
а под тях се спотайваха камъни страшни,
но аз си избрах да потъна красиво,
до дъното - тихо и прашно.
© Димитър Димчев All rights reserved.
Еми, не всички образи са архетипни 
