ПРАГ
ПРАГ
Угасва тихо, тихо младостта ни,
като светулка в края на сезон.
И през бръчки, белези и рани
чертаем път към роден дом.
Свили във дланта си овехтели -
желания, мечти, с изтекъл срок,
в зачеркнати от времето недели
откриваме отново своя Бог.
А той дори не е светец... месия,
не е изписван по икони в храм,
той е просто нашта, болка, орисия -
не прекрачван и забравян... сам.
Стаил в прахта на милото си рамо
заличени стъпки, сол... сълзи...
мечтите и на татко, и на мама,
тъга по нещо... пак мечти...
И гасне тихо, тихо младостта ни,
но просветва в гъстия сумрак -
една светулка пак, и пак ни кани
да потърсим бащиния свиден праг.
09.10.07.
© Ивайло Яков All rights reserved.
