Прецъфтяване
Прецъфтяване
За да пея, се нуждая от самотна стая
и приятел, който да ме нахрани,
когато забравям.
Човек, който да чувства
всичките ми мисли,
другар. С мен да диша,
когато не ми достигат сили,
да ме напътства
в изгубените ми мисли.
Някога вярвах,
че в живота има думи,
които да свържат
душата ти с нечия друга,
които да сбъднат
всичко, което мечтаеш.
Някога вярвах, че светът
е цвете,
което ухае
и мога
да бъда истинска,
но няма кой да е с мен.
Времето се разлива без цел всеки ден
с толкова красоти,
които няма да видя
с две очи и сърце диво.
Нито с една сълза,
подарена на вятъра.
Нито с една молба,
отправена към душата ти
далеч от мен.
Наистина, дали
прецъфтях?
Или никога
не съм имала цвят....
© Йоана All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Мен ми харесаха тези нахвърлени моментни състояния!
Поздрави, Йоана! -
„самотна стая“ - не всеки обича да пее пред публика. „Приятел“ - човек би се побъркал по цял ден да стои в една самотна стая, разбира се, че има нужда от приятел. Всъщност това е основната нишка в стихотворението (който иска нека си мисли - ескиз в дневник). „Времето се разлива...“ е продължение на „няма кой да е с мен“.
Радвам се, когато достигам до някого като автор, и действително не виждам защо да не публикувам работи в най-разнообразна форма, като любител на думите. Действително, есето, провокирало много дебати, ме провокира, но в друга посока - винаги съм уважавала разнообразието, а напоследък пишех сякаш в твърде еднообразен стил. Пускала съм много неща навремето в разхвърлян стил и може би есето ми е повлияло да се пробвам пак. В никакъв случай не желая да предизвиквам дебати - там изказах мнението си, както и други, и всички установихме, че много обичаме думите.
Утре имам изпит, така че ще ви оставям. До скоро, приятели, любими мои автори и читатели. -
Съкровена изповед на млад, търсещ човек... Почувствах, замислих се и силно ме развълнува. А формата ли? Понякога тя е пранга ръждива, а друг път - прави творбата красива. Мисля, че в случая си намерила верния път към душата на някои от читателите, Йоана, за което те поздравявам! Ако всички харесват едно и също нещо - това не е на хубаво. Така мисля.
-
За мен лично това са ескизи, нахвърляни в дневник.
Но не и поезия.
Прощавай, Йоана.
Самотна стая? В която има и приятел? И това те кара да пееш.
А "стихотворението" внезапно се прекъсна от друго - от момента, в който времето се разлива и бла-бла-бла. -
Бих искала да чуя от коментиращите мнения по отношение на формата. А и от другите, в частност от Красимира Чакърова. Освен ако произведението не е специално поместено в този раздел като предизвикателство и морална проверка към пишещите в сайта непосредствено след споровете около "хибридната" поезия. И не е просто илюстративен "лош пример". Но не мисля, че някой трябва да си позволява /съзнателно/ да застава в позицията на морален провокатор. Мисля, че не е нужно да обяснявам защо. Аз не оценявам това произведение точно по тази причина. Мога да различа проза от поезия и една-две инверсии не решават проблема. Писала съм в свободен стих, нима някой може да си помисли, че не бих ги различила, дори и да не знам как са точните им наименования в литературната теория.
-
Много силна лирична изповед, смразяваща кръвта. Мога само да се поклоня пред дълбочината и искреността на въплътеното в нея чувство.
"Някога вярвах, че светът
е цвете,
което ухае
и мога
да бъда истинска,
но няма кой да е с мен."
"За да пея, се нуждая от самотна стая
и приятел, който да ме нахрани,
когато забравям.
Човек, който да чувства
всичките ми мисли,
другар. С мен да диша,
когато не ми достигат сили,
да ме напътства
в изгубените ми мисли."
Пред такива паметни редове трябва само да се замълчи!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Благодаря на всеки, който пише и чете с отворена като на пеперуда душа и лети в простора на фантазията, доброто и красотата! На всеки, който не е забравил да мечтае и да помага на мечтите да се сбъдват!